Получените при разсъжденията данни се пренасят в графичната конструкция.


                                                                                   Таблица 2

събитие	КРУМ	ОМУРТАГ	ЕНРАВОТА	ЛЪВ	МЕТОДИЙ	МАЛАМИР
	дата	год.	дата	год.	дата	год.	дата	год.	дата	год.	дата	год.
1	2	3	4	5	6	7	8	9	10	11	12	13
раждане	741	0
бащинство	760	19
раждане			760	0
бащинство			779	19
раждане					779	0
бащинство					798	19
раждане							798	0
възшествие	802	61
кончина	814	73
възшествие			815	55
раждане											814	0
бащинство							817	19
раждане									817	0
преселване в Солун							до 825	до 27	до 825	до 8
отказ от престола					до 830	до 51
кончина			831	71
възшествие											831	17
кончина					833	54
кончина											836	22

            Изписаните дати са в години по Християнския календар. В колоните означени като "год." се разбира възрастта на съответните личности. Изчислените години на бащинство и кончина са биологично и житейски възможни. Напр.ичиргу боилът Мостич според надписа над вторичния му гроб е бил на служба до 80-годишна възраст, а е живял още и като монах.      Подчертаните дати са известни от историята. Изградената по изложената методика и с направените целесъобразни уговорки таблица дава представа за достоверност. По-долу ще бъде направена аргументация в доказателство на съдържащите се в таблицата данни, която се захранва предимно от литературни сведения за живота и делото на светите Братя.   ОЩЕ ОБОСНОВКИ            Един много внимателен анализ на податките за живота на светите Кирил и Методий ни дава основание да се приближим към изградената конструкция и с достатъчно основания да възприемем възможността, че светите Братя са българи с ярко, както ще се разбере по-късно, национално самосъзнание. Посоченото в ЖК указание, че дядото, изгонен от своя цар, е отишъл в чужда земя, идва да внуши на поколенията, че българските просветители не са потомци на действителния си предтеча. Гръцките висши църковници не биха могли да допуснат в ЖК да остане написано за историята, че тезипредатели на гръцките светски и религиозни интереси са внуци на един загинал за правата вяра български велможа от царско коляно. Още повече, когато са били унищожени или скрити и до днес всякакви други свидетелства за живота и делото им. Пред хазарите обаче Философът Константин разказва прелюбопитна притча за родени в чужбина деца на изгонени от царя си родители, които “...се събирали заедно и се съвещавали по какъв начин биха могли да се върнат отново в предишното си положение” (36,с.53). Събират се и обсъждат!!! Но това са деца на изгонени родители, а не на изгонен дядо! Не се ли крие в очевидното противоречие с текста за изгонения от царя техен дядо решението на тайната за произхода им?! Нима може да има по-силна аналогия от описаното в притчата с реалното положение и поведение на Братята и техните съвместни усилия да възстановят родовата си чест и национално достойнство? Това е едно великолепно указание за мотивите и поведението на Братята във Византия. Чрез тази притча авторът на ЖК подсказва самочувствието на низвергнатите от Родината си изгнанници и стремежа им да “се върнат отново в предишното си положение”. Посоченият похват на книжовника следва да бъде поставен за непредубедения в центъра на разбирането за душевното състояние и амбиции на Константин и Методий, като функция от съзнанието им за техния произход и дълг към Отечеството. В отказа на Братята от всякакви светски съблазни и постове, свързани с Византия, виждам, че след осъзнаването на тяхното потекло и национална идентификация, за тях е било   недопустимо да приемат светски нива по-ниски от достойните за канския им произход и то в една враждебна на родината им цивилизация. Убеден съм в решимостта на тези достойни българи да не допуснат да бъдат превърнати от империята в потенциални претенденти за престола на българския кан. Прозират също така усилията им да се утвърдят в религиозната сфера, за да могат да служат на Българската християнска църква, когато България стане християнска държава, чрез което именно биха могли да добият удовлетворение от реабилитацията на прародителя си като достигнат позиции в обществото, близки, ако ли не равни, на владетелските. Философът е бил очевидно наясно, че не би могъл да завоюва отказаната на дядо му Енравота владетелска корона, тъй като на българския престол стои устойчиво един кан, който е негов втори братовчед. Освен това, житейското му минало, израстване, обучение и връзки с византийските сановници са непреодолимо препятствие по пътя към този престол.   Неизгодно от гръцка позиция е било и да се афишира, че великите българи - Братята Кирил и Методий, изпълнявали поръчения на гръцки дипломати, са от семейството на големия строител на България и непреклонен антихрист Омуртаг. Трябва да се отбележи фактът, че в житията на светите Братя не се говори за дядото Енравота. Допуснато е било от гърците да не се заличи в Успение Кирилово бележката за произхода на Философа: “Българин по род, той се роди от благоверни и благочестиви родители”, което в контекста на християнската традиция има значението, че те са били потомци на християни(36,с.64). Не намирам по-добър начин да бъде характеризирано семейството на сина на загиналия за християнската вяра българин Енравота. Семейният кодекс на българите ги е задължавал да бъдат неотклонно предани на традициите на предците си. Отклоненията не са били разрешени, особено на членовете на владетелското семейство. Няма съмнение, че за гърците е било неприемливо да оставят исторически сведения за генетичната връзка на лишения от българския престол Енравота с изявените в гръцката християнска църква Константин и Методий. Неудобни са били такива сведения още и поради това, че потомците на “първия български мъченик на вярата” християнска,... “причислен към лика на светците”, които са били използвани от патриаршията за важни религиозно-дипломатически мисии на Византийската империя, са втори братовчеди на кана на езическа България. По-късно, когато България била християнизирана, други са били съображенията, които са мотивирали византийските църковни власти да лишат от престиж тези мъже. За това ще стане дума по-късно. Един отзначимите аргументи на традиционалистите против българското потекло на Братята, който се посочва в книгата на А. Маргаритов-Хофер и М. Маргаритов, е изкуственото усложняване на тълкуванието, свързано с използваната в ЖК библейска легенда за изгонването на Адам от рая. Авторите пишат: “Често се предполага, че при означаването “моят дядо”, чиято чест е търсил, Константин-Кирил ще е мислил за праотеца Адам”(41,с.25). Тези предположения те отричат аргументирано. По същия повод в КМЕ е записано: “Като отхвълят традиционните коментари, според които тук става дума за възстановяване на “Адамовата чест” (Фр.Гривец-Фр.Томшич, 1960, с.242-246; Флоря,1981, с.120, и др.), двамата автори (А. Маргаритов-Хофер и М. Маргаритов-б.м.) приемат, че това не е алюзия от библейския текст, а указание за бълг. произход на Кирил, който произхождал от семейство на прогонени от Б-я славянобългари от болярски род, близки до ханския двор”(48,с.346). Наистина в житието Философът казва: “Аз потърсих предишната си прадедовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук”(36,с.47). За същата си “прадедовска чест” (внимание: не “прародителска чест”) Философът говори и в диалога си с логотета, при което влага в един житейски израз твърде конкретен битов, макар и наситен с патернализъм смисъл “...ще потърся прародителската чест и богатство”(36,с.40). Установява се известна общност в разказа за провинението и наказанието на дядото на светите Братя с библейския разказ за първородния грях на Адам и Ева. В двата случая се открояват следните важни подобия: 1. Извършено е нарушение на установени от владетелите правила, които са родители на провинилите се; 2.Както Адам, така и дядото на Константин са имали преди простъпката си достоянието да се ползват от изключително привилегировано положение; 3. Съгрешилите са подложени на остракизъм (изгонване); 4. Далече от близки и роднини те изпадат в нищета и раждат деца; 5. Както човеците – потомци на Адам, така и Константин, като наследник на дядо си, са обременени от позора на грешника(“не можах да ... постигна прадядовата чест, защото съм Адамов внук”- т.е. нося върху себе си греха на моя дядо, от който не мога да се освободя).  Константин(по-точно авторът на ЖК) използва библейското предание за Адам за да предаде класика на сблъсъка между баща и син, а не като отказ от родословие. Намирам, че Константин дава право на прадядо си, така както е било при изгонването на Адам от рая. Боговете и царете са безгрешни! Не остава извън вниманието на наблюдателя, че авторът на житието отразява страданието на Константин, който не е могъл да изчисти опетненото си дядово име. Това може да се обясни с естеството на дядовото му провинение, което в условията на епохата е носело смъртна заплаха за целия клон от родословното дърво, начеващ с отлъчения първенец. Пред семейството на Братята са стояли освен потенциалните заплахи от страна на кан Маламир, още и презрението на българската знат към Енравота заради изневярата на отеческата вяра на династията. Сериозен повод за някои допълнителни размишления дава една фраза от интродукцията към Похвалното слово за Димитър Солунски с вероятен автор св. Климент Охридски. Фразата гласи: “Като насочваше твърдо ума си към възвишеното, той търсеше прародителското място и достойнство, от което отпадна прародителят Адам”(Преводът е на Ат. Бончев в “Св.Климент Охридски. Слова и поучения”. С., 1970, с.67). Този текст е пределно убедителен: дядото е загубил място, равно на обществена позиция, която е била много значима. Подобно разбиране на Словото ни води отново до сина на владетеля, а не до библейския мит за Адам! Й.Линдстедт установява, чрез метода на “затвореното четене” едно пренасяне от ЖК в Похвалното слово за Димитър Солунски на атмосферата и логиката на развитие в душевността на Учителя и неговите стремления. Тази общност свидетелства за много вероятното авторство на св. Климент - ако не на двете творби, то поне на Похвалното слово. Авторът на словото, както и авторът на ЖК, информира за търсенията на Философа да намери прародителското (именно прародителското, равно на дядовото) място,за да възстанови загубеното по подобие на Адамовото достойнство. Така и в Похвалното слово за Димитър Солунски се повтаря разказът от житието, че прародителят, т.е. дядото, е загубил, провинен пред властелина, положението си в йерархията на държавата заедно с честта и достойнството си. И отново се прави съпоставката с библейската притча за изгонения Адам. Наличният текст дава основание да се гледа на Енравота като на “отпаднал” от привилегированото си положение заедно с достойнството, произтичащо от принадлежността му към семейството, за да бъде наречен с името на единствения мъж в Едема, който е имал същата съдба. Не е възможно да не се забележи съответствието на заключенията ми от анализа на текстове от ЖК с извода, който може да се изгради въз основа на интродукцията към Похвалното слово за Димитър Солунски и работата на финландеца Линдстедт. Тук няма нагласяване на думи и обстоятелства. Аналогията е пряка и проста. Тя се повтаря не веднъж в самото житие и в приемането и** не следва да се търсят никакви пресилени обобщения. По повод на дадения от Философа отговор на отправения към него въпрос относно сана му съветниците на хазарския каган признават: “Уместно и право говориш, гостенино”(36, с.47). Намирам, че с тази оценка царедворците одобряват като разумни изложените от Константин с малко думи принципи на родовата чест и патернализъм, както и че той е съобщил достоверно обществения сан и положението на семейството си, за които те неизбежно са били информирани. Очевидно неговият произход би бил известен или би направил впечатление, ако Константин е от властващата в Плиска династия. С тези разменени слова авторът на житието е подчертал отново значимия семеен произход на Философа. На следващата среща с кагана Константин бил казал: “Аз съм самичък между вас, без род и без другари...”(36,с.48). Тази фраза потвърждава още веднъж изолацията му от роднините, останали в родината и чувството му, да е сам в неистов стремеж да възстанови накърненото си родово достойнство, както и алюзията за изолацията на човека, обрекъл живота си на гордост и чест. В подобни усилия често голямата личност застава трагично на трасето на историята. Методът на “затвореното четене”, използван от Й.Линдстедт и приложен към ЖК, дава право да се фаворизира изразът “прадедовска чест” като централно понятие в житието, но дали то е “основополагащо в Константиновото собствено теологично и философско учение”(54, с.345), както е убеден авторът? В драмата на канското семейство правнукът Константин е вложил цялата си жизнена енергия да постигне неопетнената чест и достойнството на предтечата си Омуртаг. А това е общественият сан на прадядо му. В древността е било нормално да са се вглеждали людете назад вероятно до прадядото, защото именно той е този мъж от предците, за когото индивидът би могъл да съхрани в общия случай лични спомени. Разказът за Философа Константин е наситен с мисълта за загубена от дядото и търсена назад при прадядото семейна чест, която е основен смисъл на съществуването му и това определя до края на блестящия му кратък живот неговото религиозно, държавническо и наукополезно поведение. Резултатите от изследването на Линдстедт са убедително доказателство за пренесено от ЖК в текста на Похвалното слово за Димитър Солунски изострено честолюбие, което е очевидно основано на съзнанието за загубеното изключитело положение в семейството на техния дядо – престолонаследник на една мощна държава. Честолюбивото чувство на Константин, което според Линдстедт доминира в посветените на българските Просветители произведения на първите писмовници, следва да се приеме като убедително доказателство за принадлежността на героя към династичното семейство на Крум. Ще повторя, че в болката на Константин за загубената дядова чест може да се прозре значимостта на прадядото, който очевидно е личност от особена величина и че всички логични постройки го поставят на върха на обществената пирамида. Канът на България! От направения дотук анализ на литературните източници може да се приеме, че Константин и Методий са потомци на 1) прадядо, който е владетел, и 2) чийто престолонаследник в проява на вътрешна убеденост нарушава правилата на бащиното общежитие, по повод на което 3) родителят го изгонва от благата на богатия дом и го лишава от престижа на общественото му положение, поради което 4) потомците му страдат от невъзможността да се освободят от греха. Към тази характеристика следва да се добави 5) че Братята израстват в семейсто на едноверци (дядото, родителите и самите те са християни - “Българин по род, той се роди от благоверни и благочестиви родители” (36,с.64). Авторът на житието, който е от кръга на Сподвижниците на Братята, сам той християнин, се отнася с очевидна симпатия към семейството им. Това дава достатъчно основание да се приеме, че провинението на дядото не е от характер, осъждан от християнската вяра. Изложените по-горе обобщения подкрепят в пълна мяра изложената в монографията хипотеза да са Братята потомци на кан Омуртаг.