Исторически криминалист :: Кирил и Методий. Папа Йоан VIII в отношения с архиепископ Методий, част XIII

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.12.2009 12:31 - Кирил и Методий. Папа Йоан VIII в отношения с архиепископ Методий,част XIII

Автор: intelektdiam Категория: Технологии

Прочетен: 1835 Коментари: 0 Гласове:

КИРИЛ И МЕТОДИЙ. ОТНОШЕНИЯТА НА ПАПАТА С АРХИЕПИСКОП МЕТОДИЙ

5.3. АКТИВНА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ НА СВЕТИЯ ОТЕЦ Успоредно с посочените по-горе писма папа Йоан пише по същото време на българския владетел Борис–Михаил, за да го предпази от вероломството на гърците, за което говори и в изложението си до хърватския княз Домагой. От представените в ЛИБИ, т. II папски писма по българския проблем можем да заключим, че следващото писмо до Борис-Михаил е след един период от време, през който папата е изчакал да получи определен резултат от началото на кампанията и срещата му в Рим с архиепископ Методий. Така вече през 874 или в началото на 875 г. папа Йоан пише на българския кан, че Апостолическата катедра “не признава за епископи тези, които са ви изпратили гърците” и нарежда, ако те не се вразумят, да се произнесе анатема за низлагането на тези и низлагането на изпращащите ги...”. Писмото завършва много решително: “Впрочем, ако приемате някакви тайнства от тези, които смятаме за отлъчени, ясно е, че не сте изоставили, както изглежда, идолопоклонството, за да станете истински християни, но за да станете схизматици”(57, с.145). Както вече беше казано, няма запазени писмени свидетелства за църковното дело на архиепископ Методий след освобождаването му от неволя. Как и къде е протичал животът и служението му и какви са били резултатите на литературното му творчество е неизвестно. Но в КМЕ е посочено, че по-активна преводаческа активност е регистрирана едва след 882 г. (16, с. 646). Нищо странно: архиепископ Методий не е могъл да се завърне във Византия, а договорните задължения на Борис към императора са били непреодолима пречка да въведе прозападния български архиепископ на катедрата му на предстоятел на Българската църква в България. Отново стигаме до обяснението, че след като е бил освободен от немския затвор през 873 г., той е трябвало да изчака развитието на политическите отношения на папа Йоан VIII с кан Борис и да се включи в тяхната динамика според конкретната необходимост и разположението на силите. До следващата вълна от посланичества и писма на папата. “История на българите”: “След 874 г. княз Светополк е принуден да признае отново сюзеренитета на немците, което поставя в нова опасност делото на славянското просвещение. Методий е принуден да предприеме за трети път пътуване до Рим, за да изясни правата и задълженията си на великоморавски архиепископ”(1,с.246). Тук е подходящо да се добави коментарът, че Светополк е бил нападнат и унизен от съюзниците по препоръка на папата, предвид влиянието на немското духовенство върху княза в ущърб на предстоятеля. Несъмнено наименоването на катедрата на архиепископа, Панонско-моравска или Българска, е един от проблемите на монографията. Неприемливо от всяка гледна точка е допускането, че папата е назначил архиепископ на една незначителна християнска общност, в която както стана вече реч не е имало други епископи и през годините на затворничество заместник на Медодий не е бил поставян. Запазено е копие от писмо на папа Йоан VIII от 16 април 878 г. до кан Борис, в което папата отново предупреждава владетеля за коварствата на гърците и обявява, че Римската курия не желае да получи управлението на родината му, а да вземе върху себе си грижата и управлението на епархията в тази страна. Светият отец призовава кана да се върне при блажения първоапостол Петър и да не общува с гърците, защото “...лошите разговори развалят добрите нрави”, както бил казал апостол Павел. По-сетне в писмото се казва, че евнухът Сергей, който е по произход роб, е възведен на Белградската епископска катедра от Георги, който пък с измама си присвоил епископско звание(57, с.147-151). Следват писма до император Василий и до патриарх Игнатий от април 878 г., в които се говори, че папата е изпратил епископите Павел и Евгений с мисия да се явят пред кан Борис и да му предадат поздравления и “да го осведомят за исканата от него книга на апостолските познания” с очакване, че канът ще направи декларация писмено, която “...ни най-малко не ще бъде нарушавана повторно” (57, с.151). В коментарите към писмото няма тълкуване за естеството на “декларацията”, но може да се предполага, че става дума за готовност да се върне България веднъж завинаги в лоното на Римската църква.В писмото до патриарх Игнатий има интересни неща. Извън обвиненията за присвояването на българската територия от диоцеза на Апостолическата църква и споменаването на отправяните заради това вече две предупреждения, папата твърди, че “страната на българите...е управлявана от предстоятелите на Апостолическата катедра още от времето на ...папа Дамас и после чак до нахлуването на езичниците...” В случая за езичници е използвана думата “paganorum”, а не “sclavos”, както в следващите писма. По-нататък на Игнатий се повелява да изведе от България всичките си клирици до 30 дни. Писмото завършва със заплахи - лишаване от патриаршеско и на висш духовник достойнство. Според КМЕ писмото до патриарх Игнатий може да е от 877, а не от 878 г.(според ЛИБИ), когато той не е вече предстоятел на Патриаршията. В подобен стил е и писмото от 16 април 878 г. до отлъчените гръцки клирици, които заграбили български диоцез, с указания да напуснат българската земя, като са добавени и съответните заплахи. В рамките на същата тази масирана кореспондентска кампания папа Йоан VIII пише и до брата на българския владетел и до кавкан Петър с призив да говорят “на ухото на господаря да не изопачава първата вяра”(57, с. 154, 160). Нова поредица от писма са изпратени от папа Йоан VIII през май 879 г.: до кан Борис, друго до Петър, Зергобула и Сондоке със съдържания подобни на предходните. Следва ново аналогично писмо от 8 юни 879 г. с предложение до Борис да приеме папски легат в лицето на презвитер Йоан Венециански(57, с.164). От значение за убедителността на монографията е констатацията, че в цялата дотук изложена кореспонденция на папата, която е проследена по ЛИБИ, II,няма поне до юни 879 г. и намек за претенции на Римската курия към ползвания от българските Просветители Константин-Кирил и Методий сакрален език, на който те са направили преводи на християнска литература. Става дума за преводите, пренесени от тях в Моравия и от там в Рим. Вероятно не ще се оспори и установеното в специализираната литература, че следващите четири писма от периода 879 – 881 г. на Йоан VIII до Светополк и Методий са съхранени само в преписи “от края на XI век” (т.е. възпроизведени са 200 г. след посочената върху тях дата на изпращане), и които се съхраняват в “Секретния архив на Ватикана”(56,с. 502, 503). В тези четири писма намират място проблеми, свързани с църковната дейност на архиепископ Методий и в т.ч. с литургическия език ползван от Българския архиепископ, което е нещо ново в папската кореспонденция! Трябва да напомня, че Кирило-Методиевият език е бил известен на Римската курия още през 863 г., по негов повод са провеждани редица теологични спорове, сред които най-известен е венецианският, организиран от фриулската марка. Още повече венецианският спор се провежда почти непосредствено преди посрещането на Константин, брат му и Сподвижниците им от папа Адриан! А би трябвало това да е езикът, на който според ЖК са били написани книгите, БЛАГОСЛОВЕНИ И ПОКАЗАНИ НА ГРАЖДАНСТВОТО В РИМ от папа Адриан при посрещането на Просветителите през 868 г.(36,с.62). Едва в писмото от юни-юли 879 г. до архиепископ Методий и в това от юли 880 г. до Светополк се говори за първи път за склави, букви и език на склавите(именно на склавите). Подобни факти би трябвало да впечатляват научния свят и да чакат обяснение: дали става дума наистина за език на склавите, или с този термин е заменен етнонимът “български”. Впрочем някъде в началото на XII в. е написано Пространното житие на Климент Охридски от гърка Теофилакт Охридски, в което също се използва теминът склавени и се прави паралел между българи и склавени. Д.Георгакас, както вече беше изтъкнато, доказва, че Σκλάβος със значение "слуга" и "роб" е и новогръцка дума, преминала в VIII-IX век от Гърция в Италия (63,с.374). 5.4. УПРЕЦИ НА ПАПАТА КЪМ АРХИЕПИСКОП МЕТОДИЙ ЗА ПОЛЗВАНЕ НА ЕЗИК НА СКЛАВИТЕ С дата юни-юли 879 г. фигурира в ЛИБИ т. II едно от споменатите вече четири писма на папа Йоан VIII. В него папата упреква архиепископ Методий, че в проповедите си “...тласка самия народ към заблуждение” и му заповядва да дойде незабавно в Рим, за да чуе от неговите уста и истински да опознае учението му. Този текст е толкова убедителен с липсата на конкретност, че може да се тълкува твърде свободно и според логиката на изложеното дотук като внушение Методий да съдейства на папата при формиране на отношенията му с кана на българите. Освен това там се говори, че Методий служи литургията на варварски, т.е. на езика на склавите (“...in barbara, hoc in Sclavina lingua...”) (57, с.168,169). Напомня му се, че е бил вече предупреден с писмо, изпратено чрез анконския епископ Павел, с което му се забранява да отслужва божествените служби на друг език освен на латински или гръцки, но му се позволява да проповядва и да държи беседи пред народа на този език. Странното в случая е, че в нововъзникналите противоречия на Методий с Апостолическата катедра се въвежда нов проблем: проповядването от Методий на учение, чиято каноничност стои под съмнение. За пръв път се поставя от страна на светия отец чак през 879 г. и проблемът за литургическия език на Методий. В едно по-късно писмо до княз Светополк се казва, че Методий вече бил уведомен от папата за слуховете, че не проповядвал, както е заявил с думи и писма пред Апостолическата катедра. На Светополк се препоръчва да не се доверява на лъжливи учения и му се съобщава, че е заповядвано на архиепископа да се яви веднага в Рим за обяснения(57, с.168). През август 879 г. папата изпраща две писма до император Василий I и синовете му Александър и Константин, а след смъртта на императора до приемника му Лъв VI(886-912), в които препоръчва да се възстановят патриаршеските достойнства на Фотий и да не се заграбва повече българския диоцез от гърците. Във второто писмо се повтарят в общи линии известните постановки и се предлага единна позиция към нарушителите на забраните да се заграбва българския диоцез и да се извършват на българска земя ръкоположения и освещавания (57, с.169,170). Кампанията разширява периметъра на активността си като в облъчваната зона се включват през август 879 г. епископите на Цариградската църква и на другите три източноправославни църкви: Антиохийската, Ерусалимската и Александрийската, с призив да бъде върната Българската епархия(57, с.171, 172). Надеждата и волята на Йоан VIII да си възвърне през 880 г. Българския диоцез личат от така подробно разкритата кореспонденция, но с това и очевидното безсилие на Престола на св. Петър в този период да наложи интереса си. В резултат от очевидно осъщественото пътуване на Методий за среща с папата в Рим преди юни 880 г. папата известява Светополк, че досточтимият архиепископ Методий е бил разпитан в присъствието на колегията от епископи, при което архиепископът Методий произнесъл ясна реч и изповядал, че вярва в Символа на православната вяра и го произнася така, както е възвестен от евангелската заповед на Господ Христос. Въз основа на установеното папата заключава, че Методий “...е православен във всички църковни учения и полезен за всички църковни служби...” и потвърждава “...повелението на апостолическата власт...” да остане архиепископската привилегия за Методий вовеки. Съобщава се на Светополк, че за епископ на Нитра е назначен Вихинг и че се препоръчва на княза да изпрати презвитер или дякон, за да бъде назначен за втори епископ. Папата обявява пълната си подкрепа за едноличната власт и авторитета на своя архиепископ Методий. По-нататък в писмото си папата възхвалява “...буквите (не писмената-б.м.) на склавите, изнамерени някога от Константин Философ, за да прозвучат на него дължимите на бога молитви, и заповядваме на този език да бъдат разказвани проповедите и деянията на нашия Господ Христос; защото да славим Бога не само на три, но на всички езици, ние сме подбуждани от свещената власт, която предписва, казвайки: Хвалете Господа, всички племена, възхвалявайте го, всички народи”. Папата пише още: “За вярата и учението естествено никак не е препятствие това, дали литургиите се служат на езика на склавите и дали светото евангелие и божествените четения ...се четат и всички други служби се слушат добре, преведени и изтълкувани на този език,...”. “При все това ние повеляваме във всички църкви на нашата земя за по-голямо почитание евангелието да се чете на латински език и след това, преведено на езика на склавите...,за да бъде чуто от народа, който не разбира латинските думи, така, както изглежда се върши и в някои други църкви”( 57, с. 173-176). Интересен обект за анализ представляват направените в писмото връзки между буквите, изнамерени от Константин, и прозвучаването на дължимите на Бога молитви. На първо място отбелязвам тенденциозния превод на латинския текст“...Litteras denigue Sclaviniscas...” със “...славянското писмо...”, вместо със “...склавинските букви...”, независимо от добре известната консолидация на славистките работници по този проблем. Не мисля по-нататък, че интелектуалното ниво на служителите в папската канцелария е било така ниско, че да не са знаели дали е необходима на варварите различна от латинската азбука, за да могат да произнасят на своя език молитвите, дължими на Бога. Та нали и до днес западните славянски народи, четат молитвите си, написани с латиница, на техния език! Странно е още и наименоването на монаха Кирил с мирското му име Константин, което не съответства на квалификацията на канцеларистите. Горните бележки правя в проява на съмненията ми, че цитираните писма не са напълно достоверни и че те са може би маскировъчни покривала върху същинската роля на Методий в драмата на отношенията между България и Престола на св. Петър. Други убедителни доказателства за подобни усилия на Римската курия и Византийската империя да прикрият интимните мотиви в религиозната война за приобщаването на Българската църква могат да се посочат в изобилие. Така например са еднакви и деянията им за маргинализирането на участието на Братята български Просветители с техния произход и културни достижения в тази война. Става ясно за непредубедения, че двете величия в църковната и културната област на Европа не биха желали да мерят сили в религиозната култура с духовните гиганти от варварския български народ. Понеже в писмото до Светополк не се говори за заблуждаващо Методиево учение, може да се предполага, че ползването на спорния при свещенослуженето език е било основание за подобни упреци, но те са отпаднали, след като Методий изповядал, че вярва в символа на православната вяра, “че го пази и произнася съгласно евангелското и апостолско учение, както учи светата Римска църква...”. Именно включеното във формулата “произнасяне на Символа на вярата” е намек за основанието да бъде повдигнато против Методий обвинение за нарушаване на триезичната догма, в смисъл, че отказа от догматичните литургически езици, води до това да не се произнася “Символът на вярата”. Така разбираме, че през юни 880 г. папа Йоан използва и последните си лостове за влияние. През лятото на 879 г. той притиска архиепископ Методий директно, а през 880 г. чрез владетеля на Моравия Светополк - с обвинения за отклонение от вярата (едва ли не в ерес). С писмото до Светополк, когато се очакват вече благоприятни резултати от упражнения предната година тотален натиск, се прави компромисно отстъпление от триезичната догма в полза на очакваната готовност на Борис да се възвърне под юрисдикцията на Римската катедра. Последният акт на сговорчивост на папата дава твърде красноречиво да се разбере, че той отчита мощната и влиятелна връзка между Методий и Борис и възможността да се чуе в Плиска становището на алтернативния български архиепископ, което би било за Йоан VIII важен актив. Впрочем нека още веднъж напомня, че отношението на папата и краля на франките към Братята е пулсирало според конкретната интензивност на папската политика спрямо кана на българите. Несъмнено натискът върху архиепископ Методий по повод ползвания от него език е бил насочен към Борис, от когото се очаквало да оцени съгласието на папата да се дублира литургическото четене на този език. Не е трудно да се досетим, че подтекстът на една подобна постановка е бил намекът за благосклонно разрешение на Светия престол да се ползва в България като литургически онзи Кирило-Методиев, а всъщност БЪЛГАРСКИ език, познат в Рим от 868 г. Естественото условие за това е да се възвърне Българската църква в лоното на Апостолическата църква и заедно с това архиепископ Методий да заеме полагащата му се катедра в българската престолнина. Може ли да се оцени това като куха логика? С дата 23 май 881 г. е публикувано в ЛИБИ, II последното писмо на папа Йоан VIII до архиепископ Методий, в което му отправя благодарност за ревностното почитане на православната вяра. Папата го успокоява по повод на неговите оплаквания от епископ Вихинг и отхвърля съмненията му, че Вихинг му е навредил с нещо пред катедрата на св. Петър. Папата обещава, че когато застанат двамата пред него, той ще въздаде правосъдие. В две последни в ЛИБИ, II писма от 881-882 г. папа Йоан изказва на кан Борис съжаления, че не бил изпращал вече толкова дълго време свои пратеници до светата Римска църква и се надява той да си припомни, че е длъжен с пълна преданост да се върне вече към пастира и първосвещеника на неговата душа. Изказано е напомняне и подкана да прати подходящи хора, за да осъществят желаното от светия отец кърмене от гърдите на Римската църква. От тона и съдържанието на тези писма става пределно ясно, че отговор от Плиска не е имало “много време”, а няма и данни да е последвал такъв преди да стане Формоза предстоятел на Апостолическата катедра. Засега българската историография няма данни Борис да се е поддал на натиска на папа Йоан VIII да възвърне българските християни в диоцеза на Римската църква, независимо от предимствата, които той е виждал от подобна промяна. Предположения могат да се направят обилни, но може би най-правдоподобното ще се открие в цената, която е обещал Борис на Василий, за да получи автокефалност на Българската църква. А тази цена би могла да бъде устойчивото пренебрегване на папските съблазни от българска страна. В този смисъл е логично да се допусне, че е било подписано допълнително клетвено споразумение от края на 869 или в началото на 870 г.към договора за Дълбокия мир между Византия и България. С това споразумение империята се е задължила да даде чрез Патриаршията архиепископски сан на автокефалния предстоятел на Българската църква, а Борис - че няма да продължава диалога си с римския първосвещеник за получаване на неговото църковно покровителство. И наистина след 870 г.Борис не е направил и най-малка крачка в посока към Рим, с която да е поставил под съмнение лоялността си към разширения договор за Дълбокия мир! 5.6.СКЛАВИНИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ В ПОЛИТИКАТА НА ВИЗАНТИЯ Василий е изправен пред наличието на много болезнени за Византия обстоятелства. На първо място съществуването на алтернативна българска архиепископия, начело на която стои братовчед на кана. Същият архиепископ е единият от създателите на българска азбука, предизвикателно различна от гръцката, с която се превежда на цивилизован писмен български език християнска книжнина. Борис е устойчиво верен на договорните си клетви да не въвежда този религиозен език в употреба, но сигурност не може да има с българите. Неизбежно българската писменост създадена от Константин ще попадне у българите и ще намери силна почва за развитие на културата им. Трябва да се търсят форми и средства да се противопостави на тази култура нещо чуждо. Папа Йоан е скандално настоятелен в усилията си да привърже отново българите към своята Апостолическа курия. Един негов успех би отдалечил мечтаната хегемония на гърците на Балканите с векове. Прекъснатите с Братята отношения вече близо 20 години не са донесли нищо добро, а са изолирали гръцката дипломация и политика от пряка информация за развитието на отношенията между Плиска и Рим. Василий продължава размишленията си с изчисляване на цената, която би могъл да плати на Методий и Борис за осъществяването на своите тайни стратегически концепции. Би могъл например да обещае признаването на Методиевата архиепископия като единствена, а за самия Методий – високия пост на предстоятел на единна Българска автокефална църква. Би могъл да направи компромис и вместо категорично неприемливия за Византия български литургически език да допусне да се чете литургията в българските църкви на езика на склавите. За българите такъв изход би могъл да бъде възможен пред перспективата да остане за богослужението гръцкият език. Гръцката категоричност и непреклонност се проявява и днес. Гърците никога не биха приели българския вариант на сакралния език. Тук не може да се калкулират всички действени фактори за политически натиск, които са били използвани в онези години. Но е сигурно, че арсеналът на великата империя с такива средства е бил твърде богат. 5.8.ЗАКРИВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ В СРЕМ И УНИЩОЖАВАНЕ НА СЛЕДИТЕ ОТ ДЕЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРОСВЕТИТЕЛИ В МОРАВИЯ Архиепископ Методий предава Богу дух на 6 април 885 г.Ако папа Йоан в стремежа си да постигне споразумение с Борис се е колебаел в отношението си към християнския език на моравските склави, папа Стефан V (885-891) повелява решително да се възстанови латинският език като единствен литургически език в епархията на българския предстоятел. В наставленията си към своите легати епископ Доминик и презвитерите Йоан и Стефан папата “напълно забранява да се отслужват литургиите и свещените служби на езика на склавите(“...Sclavorum lingua...”). Заедно с това "Ако обаче се намери някой толкова обучен в славянския език, та след светото евангелско апостолическо четене да бъде в състояние да го разясни за поучение на тези, които не разбират,...,папата го похвалява, разрешава и одобрява” (57, с.291). Вижда се, че писмото на папа Стефан е подобие на последната повеля на папа Йоан VIII. Тази повеля на новия папа се съпоставя елементарно с колебливите изисквания на папа Йоан VIII и отново ни окуражава да намираме в посланията на последния по-скоро опции и убеждения, отколкото принципни религиозни разпоредби. Второто писмо на папа Стефан V е адресирано до “славния крал Zventopolco” във време, когато, както се разбира от текста му, архиепископ Методий не е бил вече между живите. Първосвещеникът е обвинен според слухове, достигнали до папата, че е “залягал за суеверието, а не за правата вяра, и за раздора, а не за мира”. Отново се отправят упреци, че Методий е извършвал божествените служби, светите тайнства и литургиите на езика на склавите, въпреки клетвените му обещания да не го допуска. В писмото си до Светополк папата определя за предстоятел на Моравската църква епископа на Нитра Вихинг. “Ние се убедихме,че Вихинг, достопочтения епископ и прескъп наш събрат, е овладял тази църковна доктрина и затова ви го изпратихме, за да управлява поверената му от Бога църква, понеже узнахме, че той ти е много верен и е достатъчно загрижен за тебе във всяко отношение. Искрено и със съответната чест и дължимата му почит го приемете като духовен баща и собствен пастир, задръжте го и го обикнете,...”(56, с. 291-293). Със съдействието на княз Светополк Вихинг репресира Сътрудниците на архиепископ Методий - “Едни от Учениците са хвърлени в затвор, други прогонени в робство, трети прокудени извън страната”(1,с.246) и затрива преводната българска книжнина, дело на светите Братя и тяхната школа, както и вероятната книжнина на езика на склавите от последните години на Методиевия житейски път. Отбелязвам, че Вихинг е само епископ и не е известно да е бил назначен междувременно втори епископ в подчинение на Методий. А фактът, че Вихинг не е повишен в ранг до нивото на починалия Методий, носи необоримото потвърждение за продължаващата през 885 г. липса на основание да има епископът на Панония и Моравия ранга на архиепископ. Което състояние на нещата не се е променило от назначението на Методий от папа Адриан през 869(870)г. Това обстоятелство е пряко свързано с дипломатическата тактика на Римската курия в усилията и** да задържи или да върне България в Апостолическия диоцез. Още повече Вихинг не би могъл да бъде лансиран като нов алтернативен предстоятел на Българската църква по очевидни съображения. Недоволството на папа Стефан V проличава в наставланията към епископ Доминик и придружаващите го презвитери от края на 885 г.: “Глава XIII. На приемника, когото Методий противно на повеленията на всички свети отци реши да си остави, забранете чрез нашата апостолическа власт да служи, докато не се представи лично пред нас и не даде обяснение със собствената си уста”(57, с. 291). Обръщам внимание, че в папското писмо не се намира името на приемника. По-горе беше споменато, че в житието на Климент Охридски Димитър Хоматиан свидетелства за назначението на св. Климент от архиепископ Методий “...за епископ на целия Илирик, и на владеещия тази земя български народ”(36,с.396). В тази насока В.Златарски свързва издигането на Климент в епископски сан с 894 г., когато тежката зависимост на кан Борис от Византия е вече минало и когато “...Климент се поставя за пръв епископ на български език”(51,с.263). А всъщност дали този цитат не подсказва, че архиепископ Методий е предал на св. Климент преди кончината си (макар и неканонично според папата) катедрата на архиепископ на Българската църква? Та нали “пръв епскоп” си е архиепископ, а не първи по време?! И не е ли бил Климент наистина архиепископ на цялата българска земя в началото на царуването на Симеон Велики, когато последният е поставил под десницата си църковната власт?! Овластяването на Климент с катедрата на архиепископ може да се обясни със самочувствието на архиепископ Методий като предстоятел на независимата Българска църква и който близо 11 г. е упражнявал тази власт върху неуточнени територии. Може да се предположи с голяма доза вероятност, че възмутен от споменатото "своеволие" на българския първосвещеник, станало известно след кончината му, папа Стефан V е вдигнал ръце от българската архиепископия, което е довело до разгонването на сподвижниците на починалия архиерей заедно с новия архиепископ. Дали това не е българина Климент, чието име е било заменено от фалшификаторите в недостоверните литературни източници с името на моравския склав Горазд?! Ще си позволя само да маркирам една хипотеза с голяма доза вероятност: папа Формоза е посветил архиепископа на Българската църква Климент за патриарх на България и с това е предизвикал гнева на наследилия го папа Стефан. Този гняв става още по-мотивиран с предположението, че титулованият от патриарх Климент "цар" Симеон е отхвърлил след смъртта на папа Формоза неизбежната религиозна зависимост на Българската църква от Римската курия. Хипотезата е много силна със значителен обем подкрепящи съображения и в т.ч. задълженията на Формоза към живия все още Борис, гръкофобската политика на Симеон Велики и известията за поруганата от папа Стефан VII(VI) чест и достойнство на папа Формоза (49,с.292)! Димитър Хоматиан пише в този смисъл, че св.Климент Охридски “... ръководил целия народ като един човек...по тесния и стръмен път към Христа”, както и че царят “...бил готов да изпълнява всяка негова заповед...”(29,с.,298). Зад тези думи прозирам не агиографски пресилвания, а свидетелство за големия авторитет на първосвещеника въпреки цезаропапизма на Симеон. М. Дринов подкрепя внушенията на Хоматиан: “Един грьцки паметникъ называ св. Климента архiепископъ Блъгарскiй” (74,с.,31). Н.Драгова на свой ред говори за “...повторно завръщане на Българската църква към Римския протекторат по времето на папа Формоза в 893 г. и целия период след това, когато Българската църква е под римско покровителство при владичеството на Симеон до смъртта му в 927 г.”(55,с.,10). Не допускам, че Симеон би се примирил с архиепископия и би допуснал по-малко достоен първосвещеник от най-достойния св.Климент Охридски. Любопитно е написаното в КМЕ по повод Дюканжовия списък: “...по-нататък в Д.с. следват имената на предстоятелите на Охридската епископия – патриаршия през периода от края на IX до края на XI в. Тук на първо място се споменава Климент, посочен като епископ на Тивериупол (Струмица)...”. А не е ли той патриарх в посочената “патриаршия”?! В Дюканжовия списък се казва още,"...че по повеля на българския "цар" (вместо княз) Борис (852-889) епископ Климент е натоварен да управлява “и третата част от българското царство", сиреч областта от Солун до Йерихо и Канина или (и) Тасипият”. Назначението на Климент за духовен глава на югозападни области на тогавашната бълг. държава става към 886 при княз Борис, а при княз (по-късно цар) Симеон (893-927) той е издигнат в сан епископ (около 893-894)” (16а, с.627). Отнасящият се за св.Климент текст потвърждава тезата ми, че най-вероятно Климент Охридски е първият български патриарх, въздигнат в резултат от договореностите между Симеон Велики и папа Формоза. Така току-що изложеното може да се отнесе към споменатите малко по-горе аргументи за друго конструиране на църковната йерархия в България след 893 г. Не може да се отрече, че разгледаните фактори, сили, мотиви и форми, свързани с хипотезата за създаването на първия писмен език на склавите, са дело на византийския цезаропапизъм на император Василий I и са били насочени против България. В тази посока остават неизяснени развитието и успехите на политическата философия на императора. Следва да отбележим историческите сведения: 1.Няма данни да е започнало активно разпространяване на християнския език на моравските склави на българска територия; 2. Василий I загубва трона си през 886 г. и не е могъл да изпълни уговорките си с Методий; 3. Малко е вероятно Борис да е допуснал подобна проява на загуба на идентичност на българите; 4. Вероятно новият император Лъв VI(886-912) не е бил убеден в замисъла на Василий и е отстоявал традиционното високомерно схващане, че елинизирането е по-резултатен начин да се елиминира българската опасност; 5.Може да се предположи, че канартикинът Расате е придобил все по-голяма тежест в двора и е противодействал на разпространението на споменатия език. С изложеното се обосновава временния неуспех на “склавинизацията” на България. Тази изключителна стратегия е претърпяла пълно крушение при Симеоновото царуване след 893 г. Но историческата съдба на българите е наклонила везните си в полза на гърците с възцаряването на Петър I и нахлуването на варягите на Светослав в България. Има основание да се мисли, че склавинизацията на българския дух се поставят от Василий I и се развиват не по-малко успешно от съименника му Василий II, когато България е вече под византийска власт. В изградената логична схема има място убеждението, че папите са търсили срещи с Братята или само с Методий, когато е било необходимо да се активизира посредничеството им в отношенията между Римската курия и Борис. Такива срещи са били осъществявани или искани от папите редица пъти: -при третото посещение на българското пратеничество в Рим в началото на 868 г., когато папа Адриан е трябвало да вземе решение по искането на Борис за автокефална църква; -при ръкополагането на Методий за архиепископ на България от папа Адриан в началото на 870 г.; -при срещата на папа Йоан VIII с архиепископ Методий след освобождаването му от затвора през 873 г., като начало на масирания натиск за привличане на България отново към римския диоцез. В този смисъл се създава логичното впечатление, че папа Йоан е извикал св.Методий в Рим, за да направят сделката, чиято цена е била неговото освобождение. Може да се предполага, че едва след като е било постигнато обещанието на Методий да подкрепи Апостолическия първосвещеник по българския църковен въпрос, на него му е било разрешено да заеме своята епископия с височайшата подкрепа; -при посещението на архиепископ Методий при папа Йоан през 879 г., за да даде обяснение за вярата си в началото на мощен натиск върху българите. ( “Преди това му нареждаме да се погрижи без каквото и да било забавяне да дойде при нас, за да чуем от неговата уста ДАЛИ ДЪРЖИ И ВЯРВА, КАКТО Е ОБЕЩАЛ ИЛИ НЕ”(16б, с. 644). В текста на писмата на папата личат нескрити заплахи, за да бъде подтикнат Методий към по-активно влияние върху Борис в рамките на кампанията на Курията на св.Петър; -през 880 г. когато е била обсъдена възможността да се ползва българският език като втори литургически език, ако Борис върне България към диоцеза на папския престол; -текстът на писмото на папа Йоан от 881 г. предполага, че архиепископ Методий е посетил по-късно Светия престол, за да му бъде упражнен последен натиск за съдействие. В писмото си папата успокоява своя архиепископ по повод съмненията му, че Вихинг му е навредил със злословия, а на оплакванията му от същия обещава, че когато застанат двамата пред него, той ще въздаде правосъдие. Папата отправя на Методий благодарност за ревностното почитане на православната вяра. Това послание може да се оцени като авансово поощрение за очаквано от него и ползотворно за Римската курия въздействие върху кан Борис. Би могло да се окаже, че във връзка с това пътуване Методий е посетил и Константинопол. С изложеното дотук беше направен преглед на сведенията и логическите предположения за намесата на Методий в противоборството на двете основни християнски църкви за присъединяването на България към диоцеза на едната от тях. Този преглед идва да докаже много близката връзка на Методий с кана на българите и важната позиция, която му е била отредена в йерархията на Българската църква от ЗАВЯРАТА между братовчедите. Фигурата и ролята на Методий се свързват пряко с България и с религиозния и** проблем. Обстойното конспектиране на писмата на папите след папа Николай е направено, за да се представи най-убедително тезата, че предстоятелите на Апостолическата църква са ползвали аргумента за спазване на догмата за триезичието единствено във възраженията си за отслужването на литургията на езика на склавите. Дали това е защото според литературните и епистоларните сведения Кирило-Методиевия език е бил известен на Римската курия още от 863-864 г. и не е бил повод за противоречия или защото Братята, а по-късно архиепископ Методий, не са допуснали да бъде предизвикан Престола на св. Петър с четене на евангелието на български език, не може да се реши категорично. И все пак проблеми на тема азбука и език на българите не е съществувал. Нещо повече, папа Адриан приел Просветителите с все книгите им (“...прие славянските книги, освети ги...”), наредил “...да посветят славянските ученици”, допуснал бил да отслужат литургия на “славянски език” в църквата на св. апостол Петър, назначил е за легат в Илирик Методий, а по-късно(870 г.) го ръкоположил скоропостижно за архиепископ на Илирик. Това са все литературни сведения от манипулирани източници, но самото съобщаване на фактите говори, че е съществувал такъв език, само че в същността си български. Няма данни, че изпращането на Методий в затвора е било мотивирано да речем с нарушение на триезичната догма. Следващият папа Йоан VIII освобождава архиепископ Методий от затвора и го изпраща в катедрата му, без да е известно да е правил уговорки и да е поставял условия, свързани с Кирило-Методиевия език. Едва през 879 и 880 г.са били написани коментираните по-горе писма на папа Йоан VIII, обстойни изводи от които бяха направени по-горе. Обстоятелството, че проблемите с езика на склавите са поставяни само пред Светополк и Методий, показва, че независимо от очевидното водещо положение на България сред варварите в Източна Европа, Римската курия не свързва повдигнатия езиков литургически проблем през 879 и 880 г.с кан Борис I, чието обяснение може да бъде:1. Докато Кирило-Методиевият език се е идентифицирал с езика на Борис, проблем не е съществувал поради регулирането му още от папа Адриан в полза на българите; 2. Би могло папската канцелария да не е желала да съхрани документация за азбука и език на българите и проблемът да е добил гласност, след като е бил използван в дипломатическата игра на папа Йоан VIII, а езикът е маскиран в известните писма на папата като “варварски или език на склавите”. В този смисъл папа Йоан не е занимавал Борис с езиковия проблем, създаден от Методий, поради това, че натискът му е следвало да стига само до посредника, за да се избегне обидената реакция на владетеля. Наистина няма мотив Борис да е бил занимаван с това, ако случаят се третира в рамките на Моравия като проблем от местен характер. Още повече Борис не е идентифициран като склавински владетел на склавинска страна със зараждаща се склавинска култура. В крайна сметка хипотезата ми, че в края на седемдесетте години на IX век е поставено началото на създаването на граматичната норма на езика на моравските склави не противоречи на аргументираното с цялата студия противопоставяне на теорията на традиционалистите-слависти за живота и делото на великите български Просветители. От писмото на папа Стефан V се установява, чe той дава в деликатна форма пълна свобода на епископ Вихинг и княз Светополк да ликвидират и най-малките следи от живота и делото на Българските просветители на моравска земя. Те осъществяват с немска методичност и ефективност една стара мечта на немските епископи. Няма данни за прояви на княз Светополк да съхрани създадената и ползвана българска писменост от Кирил и Методий. Същото се отнася и до евентуално създадената писменост на езика на моравските склави. Можем да съдим, че неговото властване от 871 до 894 г. не подсказва да е бил глупак, дори да е бил неграмотен! Г. Симеонова също така забелязва: “Моравците и панонците, които благодарение на средновековните извори успяват да оставят впечатлението, че проявяват интерес към опознаване на Божиите истини на “славянски”, не се оказват особено ревностни в овладяването и отстояването на славянската книжнина” (7,с.102). Не намирам в нашата историография обяснение на това, как и защо след като в склавинското княжество Велика Моравия е било въведено в употреба склавинско писмо, то е било затрито със съдействие на склавинския му владетел. Да приемем, че свещениците-склави от различните нива, които са били издигнати и обучени от архиепископ Методий и неговите първи Сподвижници не са защитили езика, азбуката и писмената норма на “собствения” си етнически език и не са оказали съответното влияние върху Светополк, е равносилно да се съгласим със становището, че склавинското население в Западните Балкани не е достигнало в развитието си до разбирането за държавност и потребността от писменост на собствен език. Или иначе казано, западните склави през IX век не са били дорасли за религиозна и книжовна култура. Подобен извод води до редица други следствия, които са предмет и на студията “Една представа за сливането на българи и славяни”. Не може да се отрече ревността и нетърпимостта на латинските архиереи към чуждите културни достижения и църковни практики, но няма логично обяснение за позицията на княза на склавите Светополк и склавинския църковен и държавен елит, доколкото последният е имал съзнанието за склавинска идентичност. Струва ми се, че решението на загадката се крие в обстоятелството, че никой не е посмял да формулира един напълно закономерен въпрос: за фонетиката на чий език е била създадена Глаголицата и писмеността на кой език са представили светите Братя български Просветители през 868 г. в Рим? Твърдя, че такъв въпрос не е задаван поради априорно поддържаната славинистична догма. Отговорът става елементарен, когато си припомним изложеното дотук. Очевидно е, че Светополк с всичката си неграмотност и поради липса на обществена потребност не е могъл да защити началната писмена форма на своя език в религиозен вариант, а да воюва за съхранението на българската книжнина не е имало защо. Ако можем да говорим за погром върху делото на светите Братя, това е всъщност унищожаването на плодовете на техния и на Сподвижниците им книжовен труд, създаден на български език, както и на първите писмена, написани на езика на склавите. Не ще и съмнение, бил е погубен целият обем преведена на български богослужебна литература, както и собственото творчество на Просветителите и техните Сътрудници. Била е извършена физическа разправа със Учениците след смъртта на архиепископ Методий. След този реален вандализъм престоят им в Моравия се е обезсмислил. Бих изтъкнал, че прищевките на историческата съдба и успешните усилия на гърците са изтласкали в паметта на българския народ главната цел в живота на Първоучителите - да се християнизират българите с използване на тяхната оригинална азбука и писмен български език. На преден план е извадено влиянието, което е оказало културното им дело за развитието на писменост и култура на склавите векове след техния богат на съзидания и достоен за българските поколения живот. Трябва да се заяви ясно и категорично: развръзката, настъпила след кончината на архиепископ Методий не е крушение, нито провал, нито неуспех на живота от Моравските периоди на светите Братя, защото целите на техните пребивавания в Моравия са изложените дотук, а не използването на "славянската" Глаголица за създаването на "славянски" писмен език и за популяризирането му сред западните склави, което е изкуствена постановка на славянофилството и панславизма и не почива на никакви сериозни основания. Ако бяха реални тези славистични митове и бяха действителни всички фигуриращи във въобразеното им историческо пространство представи относно Моравските периоди на светите Братя, окончателните резултати от извършеното от тях в Моравия не биха били така нищожни. Немислимо е да очакваме определено желани резултати от исторически експеримент, в който е заложена постановка, която чужда на предполаганата и предизвиква развитие от друг характер. В обсъждания случай не би могло да се очаква, че моравските склави и владетелят им ще прегърнат и ще защитават книжовността на собствения си език, защото не заради този език са били светите български Просветители в Моравия и не за него са работили те дълги години. Извършените работи за придаване на писменост на езика на моравците са били кратковременни и не е било възможно да им се създаде устойчиво възприятие от местни ученици и свещеници. Освен това съпротивата срещу този език е била както от Рим, така и от немските свещеници. Не на последно място застава недостатъчно развитата у склавите по това време потребност от писменост и съзнание за държавна и етнокултурна идентичност. Политическото образувание на моравските склави не е имало обществено-икономически и технологически потребности от знания, то не е имало потребяващите ги “комплексни и централизирани политически институции”(60,с.295). А вероятността склавите да желаят да възприемат българския църковен език е еднаква по реализъм с готовността им да изучат и използват в църквите си латинския или немския език, независимо от доминирането на българите в региона. Църковните и културни дейци, за които погромът върху изнесената в Моравия Научна школа за българска книжовност (Кирило-Методиевия книжовен център) е било житейска драма, са били малтретираните и изгонени от областта Съратници на Просветителите от български произход Климент, Наум, Сава, Ангеларий, Константин и др. За кан Борис тази развръзка вероятно е поставила окончателния завършек на драмата на неговите колебания за религиозната институция, в чийто диоцез да остане Българската църква. Но както се случва почти винаги в живота, прогонването на Учениците и Сподвижниците на архиепископ Методий е дало онзи грандиозен тласък, който постави българския дух в челната редица на европейските държави. Погромът върху работите и Сътрудниците на Братята в Моравия е бил възможен, защото те са останали без своя стожер и символ, който освен културната си същност, въплъщава сред склавите присъствието на владетеля на България. Освен изключителният престиж да бъде архиепископ Методий глава на Българската църква, той символизира във великоморавските земи властта на общото с кана семейсто и тази важна позиция му определяла специалното отношение на папите в съответствие с уважението, което дължали на България. Свети Методий си отива от белия свят, след като една от целите на ЗАВЯРАТА - да бъде оглавена Българската епархия от единия от Братята - се осъществява макар и по един уродлив начин. Следва да остане във вековете споменът, че своевременно и умело отправената заплаха да бъде използвана неговата личност в началото на 870 г. за оглавяването на Българската църква е принудила император Василий и патриарх Фотий на безпрецедентната отстъпка да предоставят на Българската църква статут на автокефална архиепископия. Което впрочем се прави едновременно и от папа Адриан II. По този повод М. Дринов пише: “Борис се отметнъ от Римска-та църква и се прилепи пак към Константинополската, която побърза да испълни негови-те желанiя, да не би той да има повод да се обръща пак към Рим.-Патриарх Игнатiй постави пак на Блъгаре-те архиепископ, който освен гдето е признавал вселенскiи патриарх за свой духовен началник, во всичко друго е бил почти самостоятелен управител на Блъгарска-та църква по всичкото Блъгарско царство”(74,с.27). Това само по себе си е грандиозен успех на ЗАВЯРАТА за извисяването на България, но когато прибавим и другия не по-малко значим резултат - създаването на ОРИГИНАЛНА азбука за фонетиката на българския език и усъвършенстването на книжовната норма на същия, се убеждаваме, че потенциалът и реализацията на българите от онзи период на тяхната история правят чест на всяка съвременна велика страна.

6.0.ОТНОШЕНИЕ НА ВИЗАНТИЯ И СВЕТИЯ ПРЕСТОЛ КЪМ ЖИВОТА И ДЕЛОТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРОСВЕТИТЕЛИ Ще ми се да вмъкна тук като повод за размисъл един много любопитен факт: няма налични писмени сведения за връзки на папа Формоза(891-896) след 891 г., когато заема престола на предстоятел на Апостолическата църква, с неговия голям приятел кан Борис. Това, разбира се, не следва да се отминава с мълчание. Не би могло да се приеме с уважение аргументът, че Борис е бил извън властта. Обясненията са други. Споменът за Формоза е бил табу в аналите на Западната църква, така както паметта за българите Константин Философ, наречен Кирил и брат му архиепископ Методий - за хрониките на византийците. Независимо че беше неколкократно обсъждан фактът за пренебрегването на историческите и културни следи на българските Просветители от средновековната гръцка историография, ще цитирам едно становище на Г.Бакалов:“На този твърде обширен изворов фон прави впечатление липсата на официални византийски известия. Може би причината се крие в неуспеха на Моравската мисия или, което е още по-достоверно, на резултатите от мисията за славяните и в частност за българите, които в крайна сметка създават своя самостойна култура”(1, с.235). Изказаното ми дава повод да го използвам и в малко страничен план: 1.За неуспех на Моравската мисия за склавите и в частност за българите можем да говорим, ако останем в смисловите рамки на твърдението за българите-склави и на мита за организираната от Константинопол “Моравска мисия”; 2. Не е заявено ясно и категорично, че “липсата на официални византийски известия” “за двамата братя светители” е пряко доказателство за тяхното предателство спрямо Византийската империя и нейните интереси, което може да е единствената причина да бъде много старателно изличена историческата памет за тях; 3.Признанието, че “българите създават своя самостойна култура”, не си кореспондира пряко с определението на славистиката за българите като чисти славяни или като претопени сред склавите Аспарухови българи; Истинският смисъл на формулата следва да се подразбира! 4. Признанието за самостойна култура на българите предполага наличие на -писмена норма на езика на българската народност, с особено отличаване, когато азбуката за фонетиката на нейния език е и оригинална, -литературни произведения, създадени от българи на техния език и с българската азбука и -е доказано наличие на книжовна школа за литературно творчесто, което свидетелства за системни и планомерни културни прояви; Българската културна история не може да отрече, че българите са се ползвали при Симеона от изброените атрибути, което дава право на направеното от автора определение. 5. От направения анализ по т. 4. се прави извод, че българската самостойна култура е свързана с началния християнски период на българската история, чиито първи жалони са поставени от Братята Просветители. Следовниците им като творци и организатори продължават делото на българското духовно величие под скиптъра на възстановеното от Симеон Велики държавно достойнство; 6. В този откъс от време не би могло да се говори за културни прояви на Балканите, освен тези на гърците и българите. Фактът, че Римската курия преустановява усилията си да привлече България след кончината на Методий в своя диоцез, може да се обясни простичко с това, че със смъртта на Предстоятелят на българската църква, височайшият близък роднина и духовен водач на кан Борис е била загубена надеждата за успех в голямата игра на двете църкви за България. Впрочем разбирането на създалата се така обстановка в отношенията на първосвещеника от Рим и владетелят в Плиска подкрепя твърденията за роднинската близост и духовната връзка на Методий с кана на българите Борис I. Установява се липса на следи в кореспонденцията на папите от етнонима “български” на езика на Кирил и Методий. Това се отнася до запазените ПРЕПИСИ НА ПИСМАТА НА Адриан II, Йоан VIII и Стефан V, както и в работите на Анастасий Библиотекар ОТ ОНЗИ ПЕРИОД. Има съвсем основателни съмнения, че отразяването на българския книжовен език в латинските източници е било недопустимо и проникналите в тях определения “български” са били най-грижовно почистени от следващите папи и съответно оригиналите на кореспонденцията на предходниците им са били унищожени, а правените векове по-късно неизвестно колко точни копия се съхраняват в секретния архив на Ватикана. Не може да се отрече очевидното взаимно влияние между двете религиозни и културни свръхсили като координирано поведение в ущърб на българското културно присъствие в Европа.

Нагоре

Тагове: Методий,